17 август 2020

СТЯГАМ РАНИЦАТА И ДИМ ДА МЕ НЯМА…. ВИСОКО, ВИСОКО В РИЛА ПЛАНИНА



Тази година е много объркана с този вирус, карантини, ограничения, дистанции, и прочие гадости, като от най-лошият холивудски сценарий. И дълъг планински преход няма да правим, та затова си направих една носталгична рилска ретроспекция..

Така и не успях да реша коя от нашите „високи, сини планини“ ми е най-любима. Дали Витоша, защото е на една ръка разстояние…? А може би надиплените Родопи, дето винаги ми изглеждат и звучат, като стон на каба гайда? Дали чаровникът Пирин или белоснАжната Рила…? Ами май що е планина тъдява, все ми е на сърце!

Но, хайде, стягайте  раницата и дим да ни няма – да ви разходя по няколко мои любими рилски маршрута........

 




Рила е  величествена планина.

С  дивна природна красота, като в поезията.

А въздуха е толкова свеж, все едно изобщо не е използван.

С опияняващ аромат на дъхави билки и бор.

Шумолящи дървета ти свалят шапка за поздрав.

Вятъра развява косите ти до облаците чак.

Можеш да се повдигнеш на пръсти и да докоснеш небето.

Или с птиците да говориш на Вие.

Да флиртуваш вечер със звездите.

Да се усмихнеш на собствения си гротесков образ, оглеждайки се  в кристалните планински езера.

Гледката е шеметна, когато и откъдето да я погледнеш.

И колкото и да бръщолевя клишета как на всяка крачка ти спира дъха от таз планинска драперия,

трябва да усетиш планината със сърцето си, 

да я усетиш под нозете си…

И тогава няма как да не ти се иска да се върнеш отново и отново при нея.

 

Неволно си спомням първото ни катерене до 7-те Рилски езера. Това беше „преди 100 лета“. Малката ми дъщеря беше тогава на 3 годинки, а голямата на 9, и това им беше първото сериозно планинско кръщение. Тръгнахме по най-трудния път, от хижа "Вада" и планът ни беше да се качим до езерата и да се върнем обратно в рамките на деня, супер ентусиасти-женени с деца! След много, много перипетии, стигаме до Долното езеро. Моята племенница, бургазлийка, тогава на 11 години, като видя езерото и като ревна гласовито, гласовито още речовито - "Аз тука цял ден катеря тая гадна планина, краката ми разранени, станали са на компот в тия тъпи обувки, и за кво - за да видя тоя грозен, вмирисан гьол! Какво е това езеро бе, кво му е красивото – гаден гьол, че аз в Бургас си имам цяяяяло море бе, кво ми трябва да идвам тука и да гледам тоя  гнусен гьол!...." А моята малка 3-годишна Еличка й пригласяше с рев без да си вземе дъх, защото не можеше да обоснове с такова изящно слово гнева си. Целият този словесно-сълзлив фойерверк ала „азсъмбългарчеобичам“ го имаме записан на филмче и се заливаме от смях, колчем го гледаме. Но днес, успешни млади дами, те припкат като козички винаги най-отпред по чукарите по света и у нас……

Хижа „Иван Вазов“- Седемте Рилски езера

Сега вече до езерата може да се стигне с лифт от Паничище. Ние винаги предпочитаме пътя пеша от хижа Вада /на 1410 м./, където оставяме колите. Прехода е с титанични гледки и много красота през ширналата се Велика Рилска пустиня. В ляво са колоритните меандри на Урдините езера - сякаш природата е загърнала земята с тревните си халища:

 


Хижа "Иван Вазов" се намира в местността Голямо Пазардере на 2300 м.надм.в., на брега на река Бистрица, и е най-високо разположената хижа на Балканите. Тя отстои северозападно от върховете Калините и югоизточно от връх Отовица. Тя може да е базов лагер за лъчове наоколо -  връх Мальовица, Урдини езера, язовир "Карагьол", язовир Малък Калин, язовир Голям Калин, връх Малък и Голям Калин. А за финал връщане през Отовишки връх и приказната гледка към Седемте Рилски езера, като на длан.....

Особено място е тази хижа, стопанисвана от Венци, философ по образование и номад по душа, и още няколко младежи, които се трудят неуморно като пчелички - готвят, чистят, хранят 10 кончета /с които се доставя всичко тук/, перат, посрещат, изпращат. В хижата ток няма, но току в нощната тъма ще чуеш да проплаче кавала на Андрей, или китара ще отрони палави звуци....особено място е тази хижа!



Голямата атракция, като започне да мръква е една скала, от която се съзерцават дружно залезите. И после, когато "настане вечер и месец изгрее, и звезди обсипят свода небесен, когато гора зашуми и вятър повее, а Балкана запее своята хайдушка песен", ей тогава настава ракиено време. То като няма ток, освен кротко да пийваш на свещ ракийка, гарнирана със сладки приказки...сал това са заниманията преди сън.

Спането в хижа, както много пъти съм писала, не е хич от приятните изживявания.... комай е най-голямото предизвикателство за мен. И както дълбокомислено анализираше  Йовка от "Столичани в повече" - "Е, то по хижите си е гадно и студено, веднъж направо от студ щях да забременея ...и то два пъти!"  Нооо, няма друг начин да видиш всичко това....сакън бе, не без да забременееш, не...имам предвид , няма начин без спане в хижа. А имайте предвид, че тази хижа е много добре поддържана и реновирана. И въпреки това, първата вечер кошмар – леглото е като хамак, със специфичните вдлъбнатини на 100 годишен нетърпелив секс. Аз цяла нощ се люшкам без да мигна, и си викам "Утре няма как да остана тук, няма сила да ме накара да остана, няма, няма, няма да си причинявам това...." И на сутринта, кво на сутринта, по изгрев вече бях строена да получа първото живително кафе и се ослушвам като котарак, кой пръв ще започне да се жалва, тогава аз взимам преднина и ясно и категорично давам да се разбере, че аз тук не оставам да спя отново, не, не и не...твърдо НЕ! Обаче разпитвам моите деца – абе, не спали добре, ама оставаме, разпитвам племенниците - и те същата песен, разпитвам приятелите – абе, не спали добре, ама оставаме....Кофти, поогледах се, поослушах се - явно това си е една лично моя трагедия, пък си подвих опашката, ще се мре тука, това е! Щото каквото и да си говорим, аз все пак съм си една кифла "под прикритие"….

Та сабале, кой - спал, спал, обличаме най-засмените си тениски, нахлузваме планинските кондури, мятаме раниците на гръб, и айде на път....

Язовирите Малък и Голям Калин, както и язовир  Карагьол са едни много красиви, непопулярни  кътчета в Рила. С шеметни гледки към рилските красоти и без жива душа наоколо. Само ние, в прегръдката на планината.....

Макар че до връх Винтчето, откъдето и ние минахме от хижата на път за язовирите, се стига и от село Пастра по  най-високопланинският път у нас /силно казано път, нещо като бетонирана преди 70 години пътека, виеща се със серпантини над рилските урви/, стигащ на  2520 м надм.в. И най-високопланинският паркинг у нас, макар че няма спряна ни една кола, и слава богу.

Язовир Калин пък е най-високо разположеният язовир на Балканите - 2394 м надм. в. Всичките язовири са част от високопланинската ВЕЦ"Рила" и  са строени от българи по проект и под вещото ръководство на немски инженери в периода 1943-49 година/язовир Калин/ и 1949-52 год./яз.Карагьол/. Двата язовира Калин и Карагьол са свързани помежду си на припципа на скачените съдове, посредством 75-метрова вертикална шахта и тунел, дълъг 1800 м. - немски гениални работи! Айде стига, че много най-най се получиха....

И ей така, като на шега, докато се усетим, покорихме  и  Калините, общото наименование на върховете Голям  и Малък Калин....Това са нещо като върхове близнаци, хем еднакви на вид - по форма и по състав от големи скални блокове, хем и на височина - 2668 м.надм.в., и някак курдисани в планината все едно ръка за ръка...

Връщането ни от хижата винаги е през връх Отовица /2696 м.надм.в./ , покрай  езерата, надолу към хижа Скакавица, та чак до Паничище. От Отовишкото било се открива една от най-величествените гледки в Рила - Седемте Рилски езера, като на дланАко имате възможност- подарете на душата си тази гледка поне веднъж в живота си, изумителна е – закичени с облачета върхове, като фонтани сред сините езера!




И тук да направя едно не-лирично отклонение, простете ми!

Иде реч за района около двете хижи на езерата, нова и стара, който покрай новия лифт, се е превърнал /в което никой не се съмняваше, като се отпочна строителството на лифта/, във Великата Рилска ...навалица, ако перифразирам думите на дядо Вазов. Много пъти съм го казвала, ще го кажа и тук, това място е силно енергийно, не е случайно, че тук се събират дъновистите. Седемте езера са огледална проекция на 7-те чакри в човешкото тяло, и като такова, качването до него трябва да се изстрада и осъзнае, за да се усети истински, за да бъде нещо като духовна медитация. А не, да се метнеш на лифта с найлонова торбичка пълна с кебапчета и бира, да се разположиш край първото изпречило ти се езеро/добре, че не всички се катерят до Езерния връх!/ и да заформиш пикник....и после на една страна да захвърлиш кремвирш, на друга- бутилка на две строшена... Спомням си скеч на Камен Донев и цитирам по памет – „Българите много обичаме да ходим в планината. Разпънем месалите, натъпчем се с пържоли и бира и после започваме да ходим в планината – кой по малка, кой по голяма нужда….“

Връх Мусала – хижа Грънчар 

Преди години, в едно от нашите планински странствания, решихме да зарежем колите и кахърите си в големия град и да се  шмугнем високо в планината, носейки  само  раници и усмивки на плещите си.....

Похода  ни е от Боровец до Сандански, значи ще прекосим Рила и Пирин за една седмица, както казват някои наши братски народи  BY FOOT, и... само с една раница на рамо. Вътре си носим дрехи, планински сандали, дъждобран, но също и по няколко консерви за обедите на път, шоколад, ядки, че дори и малка увеселителна напитка. Хитър ход беше, че приятели дойдоха до Банско за ден и донесоха на тайфата ни от 5 семейства, раници с чист кат дрехи, а тия потните и вмирисани, върнаха обратно в столицата. Е, изкушихме ги с чушка-пръжка в планината, че и ние малко да презаредим батериите….

Тръгваме от София с бус до  Боровец, оттам с лифта до хижа Ястребец и в 9 часа сабале вече крачим бодро от Ястребец към първата ни цел връх Мусала/2925 м - най-висок на Балканите/ - сравнително лесен и приятен преход, въпреки, че има много хора винаги по пътеката.

Синоптиците пак нещо се бяха объркали, защото предричаха дъжд да се лее  от "спуканите вени на небето", а както писа Любен Дилов-син - "И днес се задава такава жега, че дърветата ще молят кучетата да ги препикаят, а кравите ще дават направо сухо мляко."

 

 

На върха – почивка със сандвич, за да се даврандисаме за прехода към хижа Грънчар.

Разгеле, спуснахме се от връх Мусала бързо. И после като  отпочнахме да  катерим и спускаме - баир след баира, чукар след чукара, мила моя майнольо.....няма край! Малък Близнак 2777 м. надм.в., Голям Близнак 2779 м, после Маришки чал 2765 м, Юрушки чал 2768 м...и хижа се не вИди. 

Най-сетне, по икендия /след 10 часа ходене и към 22 км по супер труден терен/, моя милост се дотътри напълно каталясала до хижа Грънчар/2187 м.надм.в./, разположена на северния бряг на езеро Грънчар. Дивна красота.....! Обаче хижата е най-мизерната, в която съм спала/а аз съм спала във всички родни хижи/,неподдържано, мърляво и мръсно, няма да ви показвам снимка на тоалетната, че ще ви бастисам lunch тайма…. Ама на кой му пука - дивна е красотата наоколо, ви казвам!

На залез слънце, близкият сипей се отрази във водата и направи чудна пеперуда:

 

После самата хижа се отрази в езерото:


 

Дори неугледните иначе бунгала станаха красиви и романтични, оглеждайки се във водите на езерото:

 

 

А нощес всички спим с  "куфража", намушквам си тапи в ушите, щото спинкаме цялата компаньола от 20+ души в една стая, представете си че сте в клетка не с една, а с няколко ранени пантери - такъв вой се разнасяше нощес! На всичкото отгоре ни нагостиха с един недосварен боб, та и той вдигаше такава врява! Абе идилия ви казвам!

Ше запитате имидиатли " Че защо аджеба се чанчите по тоз начин...?"

Отговарям ви, също имидиатли.....

Ами тук, в планината, душата на човек танцува и  ликува! За мен, това са най- най- истинските неща от живота. Това са ми най-най-съкровените спомени, споделени със семейството и приятелите.

Наскоро прочетох в Алеф на Паулу Коелю -

"Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме в пустинята, по улиците на някой град, в планината, на магистралата..."

На този същия  поход пътувахме с теснолинейката от Якоруда до Банско. Та там се запознахме с други планинари - 4-ма мъже от Добрич, от 55 до 62 годишни. Идваха от Добрич с поредица от влакове, отиваха на Тевно езеро в Пирин за една седмица, и къщата, и храната са им в раниците - по 22 кила всяка! Абе сладури страхотни! Разказаха ни много интересни истории за техните патила по планините, покорявали са на млади години и Мон Блан дори. Под обувките си бяха увили краката с памучни партенки, за да нямат проблеми с рани по крачетата, много печени! Разказваха те, разказвахме ние.....то пътя 1 час само, не ни стигна дори за всичките планинарски лакардии. Накрая ги попитах за фундаменталния ми  въпрос, ЗАЩО аджеба.....? Единият от тях ми отговори така:  "Преживяването е неописуемо, как да ти го опиша! Ето на, ако трябва да избирам между Наоми Кембъл  и планината, Наоми ще артиса, тъй да знаеш....."

А нашите мъже се пооблизаха и рекоха, че не са сигурни в своя избор - винаги съм знаела, че в тях дремят  големи еротомани, да са ни живи и здрави! Ама барем засега са си и запалени планинари, докато не се е появила някоя Наоми, де! 

 

Страшното езеро - Йончево ЕЗЕРО

 





Това е един прекрасен еднодневен поход в Рила, отнема около 8 часа. Тръгва се от ЦПШ Мальовица/преди това до там с кола, разбира се/, покрай хижа Мальовица, където в далечината доминира връх Мальовица. Веднъж само съм се качвала на Мальовица, но горе при ясно време гледката е шеметно красива - целият свят е в краката ти, някъде там като детско лего се вижда и Рилския манастир.

Но, сега имаме друга цел….

Самото Страшно езеро е разположено на 2475 м надм.в. с площ 14.4 дка - невероятно внушително и оградено от циркуса Купена, Иглите и Ловница. В началото, след хижата, прехода е доста стръмен. На езерото има заслон за десетина души.

Ние бяхме там в слънчев ден, беше така тихо и спокойно, но за името на езерото се носят разни легенди, свързани все с преживявания там горе, при лошо време, буря и гръмотевици. Една от тях гласи, че преди години на езерото се събирали художници, за да го рисуват. Веднъж, докато художник творял, се разразила буря, появили се вълни в езерото, падали мълнии, светкавици раздирали небето. Грабнал художника каквото успял и беж да бяга през глава, а по пътя срещнал другиму, дето се качвал нагоре. Художникът се развикал – „Нагоре е страшно! Страшно е!“ И така той дал име на езерото….


Представям си, какво е усещането, след като дори в този спокоен ден гласовете ни отекваха зловещо, завихряни от околните върхове. А казват, че на изгрев слънце дори водата не се виждала, а езерото било като тъмна дупка. Ние бяхме улучили перфектния ден….Е, не разбрах колко точно е страшно езерото, но наоколо има наистина страшни красоти.

Пътят за връщането е през Йончево езеро /с площ 23 дка и 2013 м надм.в./, разположено под връх Попова капа. Минава се през живописните местности Гюлечица, Овнарско и Ръждавица, които са един невероятен сюрреалистичен пейзаж с изсъхналите в странни форми и оцветени в пастелни шарки различни растения. Тук е рисувал най-добрия художник с най-колоритната палитра - природата. А ако има и някое пухкаво облаче да допълни динамично променящата се картинка – природния спектакъл става възхитителен!

Винаги ми се иска да консервирам тези приказни гледки,

ей така в буркан, като туршия!

За зимата…..

Да наредя ред хора, птици и облаци,

ред от сгушените в хижата цветни сънища на планината,

ред от безкрайното синьо око на небето,

ред от разпилените късчета дивна красота,

ред изумителни изгреви и залези,

да ги подправя с ароматите на дъхави планински билки,

и да ги полея с веселата глъчка на моите приятели…

И да си скътам буркана на топло,

до сърцето ми.

Защото в живия живот,

оня забързания,

дето понякога се прави на гадно копеле,

имам нужда от тези консервирани спомени ….

и тогава  в душата ми отново звучи песен!

 

 

24 юли 2020

На Странджа баир гората - БЕГЛИКТАШ и МАСЛЕН НОС




Едно парченце от Рая.....
Все още девствена природа, шепот на вълни, лазурно синьо море, мидени плажове, мистерии и легенди, недокосната красота.... 
Има такова място, и то в България! 
И се казва Маслен нос  или Зейтинбурун! 


За да стигнем по най-чаровния начин до Маслен нос обаче, минаваме първо през тракийското светилище Бегликташ, или Българският Стоунхендж. Достижимо е с кола до Приморско, после през Перла и се спира на паркинг на Бегликташ. Отстои на около 5 км от Приморско. 




Бегликташ е едно от най-големите праисторически мегалитни светилища на територията на България. 
"Каменният комплекс е едно от големите открития на тракийската история в този край на България, което открехва вратата към древен култ към Богинята Майка и Бога Слънце, почитани от древните. Проучванията на мегалитния ансамбъл започват сравнително скоро - едва след 2003 г., когато Бегликташ е открит за науката. Изследователите установяват, че той пресъздава култа на човека към природата, който ни препраща далеч назад - към бронзовата епоха, около 13 век преди Христа. Скалното светилище се свързва още с култа към плодородието и е посветен на свещения брак между Богинята Майка и Бога Слънце.   Центърът на скалното светилище Бегликташ представлява голяма скална тераса, върху която в кръг с диаметър 56 м са разположени по-малки и по-големи овални камъни - част от ритуалния ансамбъл.   Интересна легенда се разказва за композицията от изправени каменни блокове, които образуват тясна цепнатина от десетина метра. Казват, че който мине през тази цепнатина, ще усети богатото енергийно влияние на светилището, ще се освободи от негативните натрупвания на всекидневието и ще се пречисти. Според друга история преминаването през цепнатината носело опрощение на греховете. Т.е., след опрощението можеш да трупаш грехове на нова сметка...14 са проучените и обозначени отделни места от светилището. Лесно могат да бъдат разпознати брачното ложе, жертвеникът, тронът, свещената площадка с пентаграми и фалически символи, менхирът със стъпката на Бога Слънце, вдлъбнатините по голямата скала, които са отражение на съзвездието Плеяди.    /от Тук/






Аз получих индулгенция, мога да отпочна с греховете отново.....




От двете страни на тракийското светилище Бегликташ, в началото и в края му, има пътеки през гората с червена и синя маркировка, които водят до морето, до Маслен нос и фиордите. 






Пътеката, която е вдясно тръгва от поляната при тракийското светилище Бегликташ. Нейната дължина е 2,4 км и по нея се преодолява денивелация от 140 метра. Става дори за начинаещи туристи. А нейното начало е белязано с табела „По следите на римляните“. Вие се през широколистна гора, по сенчица и е много приятна разходка, около час. 
Зейтинбурун, по-известен като Маслен нос се намира в южната част на полуостров Буруна, който е разположен между залива Стомопло и устието на една от най-красивите ни реки – Ропотамо. Заливът на име Света Параскева разделя Буруна на две части и края на южната му част завършва с Маслен нос. Върху огромните скали изваяни от реката, е възникнал древния град Ранули. На устието на реката личат останките на римски град. На самия край на носа все още стоят зидовете на крепоста Тера, охранявала този бряг. През XIII-XIV век на носа е разположено пристанището Сива.
 Пътеката излиза на импозантните фиорди на Маслен нос с прелестна панорама, откриваща се към съседните заливи и носове – нос Бегликташ, нос Коракя, нос Света Параскева и едноименния залив, както и заливите Заира, Флуру и Жак Фресине.



Пътеката продължава пак надясно, обикаля военно поделение, което е разположено на същинският нос. Минава се покрай мини параклисче Св. Никола и се слиза на малък, миден снежнобял плаж и  очарователно кръчмЕ, в което с плексигласова преграда масите са разделени, съобразно епидимиологичните препоръки за дистанция.




И направо на пясъка, под сенчестия чардак на кръчмата, заобиколени от водолази и рибари, поръчваме силно изпотена наливна бира и най-вкусно приготвения скорпид наоколо и...... живота е направо чудесен. Тук рибата е уловената за деня, затова е хем прясна, хем и много вкусно приготвена. Има и казан с вряща рибена чорба. После повтаряме и с бирата, и със скорпида - неустоими са!





Голяма част от Маслен нос е включена в едноименната защитена територия от категорията "природна забележителност". А защо е маслен? Легенди разказват как някога край величествените скали край него са се разбивали гемиите, превозващи зехтин, та разлятата мазнина хубаво омазала околността. Нарекли го Маслен нос. Турците му викали Зейтинбурун. Останките на френския товарен кораб „Жак Фресине“, потънал тук през 1929 г., и до днес може да се видят на дъното на морето. Затова и тук е пълно с водолази, казват че е най-доброто място за гмуркане по южното черноморие. Току срещу мидения плаж, на 12м дълбочина има и 2 мотора, потопени през войната. 
Както знаете аз съм много лаком пътешественик, така че нямаше как да не наемем и лодка и да видим тази прелест и от водата. 

 



Тюленовата пещера, достъпна само по море. Някои хора разказват, че там преди години обитавали тюлени-монаси, характерни за Черно море. За съжаление, условията за тях не били подходящи, и последният тюлен е изчезнал преди много години.



Втората пътека тръгва в края на Бегликташ, след последния камък дет се вика. Има маркировка, не е съвсем равна като първата пътека, но в никакъв случай не изисква планинарски закалки. Пак е някъде около час. На финала се разклонява в две посоки - едната води до малък, закътан плаж, а другата до най-красивите гранитни камъни и фиорди наоколо. Гледката е уникално красива накъдето и да погледнеш и е трудно да се рамкира в снимка.